Нека да се запознаем с черните дупки.
Какво представляват те?
Има страшно много митове около черните дупки и повечето са се получили от Холивуд. Телевизията и филмите ги представят като тунели на времето или тунели до други измерения, или като прахосмукачка, която всмуква всичко попаднало в обсега им и още много други. Просто казано, обаче, черните дупки са нищо повече от последния етап от еволюцията на масивните звезди. И все пак това обяснение някак си не ги прави по-лесни за разбиране или по-малко мистериозни.
Защо са наречени черни дупки?
Защото дори и светлината не може да мине през тях. Популярен мит е, че дупките всмукват всичко наоколо. Това е погрешно. Ако Слънцето ни бъде заместено с черна дупка, със същата маса, то орбитата на Земята ще си остане непроменена. Така че, за да бъдете всмукани в черна дупка трябва да се прекрачи радиуса на Schwarzschild. След него, за да се избегне, трябва скорост равна на светлинната. Въпреки това, веднъж минала, светлината не може да избяга.
Радиусът принципно се изчислява пропорционално на масата на съответния обект. Ако гледаме Слънцето – радиуса му е 3км. На Земята е само 9 мм (колкото един лешник). Черната дупка в центъра на галактиката е с радиус около 7.8 млн км.
Но няма място за притеснение. Освен ако не се приближим много близко към нея, скоро няма да бъдем всмукани.
По научно казано, черните дупки са небесни тела, които са толкова плътни, че пропадат в самите себе си. И така се превръщат в точковидни обекти, „пространствено-времеви сингулярности“, в които гравитационното поле е безкрайно голямо.
Но Айнщайн, заедно с Натан Розен от университета Принстън, доказва съществуването на един друг вид дупка – Бели дупки.
Какво е бяла дупка?
Какво се случва с предметите, които попадат отвъд събитийния хоризонт на една черна дупка? Къде отива всичко всмукано?
Нека се върнем в 1935та година, когато Айнщайн и Розен публикуват научен труд, посветен на така-наречените чревояди, или бели дупки.
Друго тяхно име е и мост на Айнщайн-Розен, което се свързва с възможност за преминаване от едно място на друго, съединени с пространствени коридори.
Или просто казано – идеята за тунел, водещ от едно място към друго.
Коридора се състои от два или няколко входа, съединени от общ тунел, през който е възможно преминаването. Така може да се пътува от едно до друго място, във всяко направление. Съгласно квантовите закони, обаче, тези коридори могат да са и непредсказуеми – не може да се каже точно къде и по кое време ще се окаже преминаващият обект.
Нека разгледаме по-конкретно тази теория. Идеята на белите дупки е, че те излъчват материя. Или, че погълнатата от черните дупки материя излиза от белите.
Бялата дупка „излъчва“ материя, привличайки я. С други думи, хоризонтът на бялата дупка се отдръпва от падащата към нея материя (което прилича на излъчване). Стига се момент, в който хоризонтът на бялата дупка се свива до сингулярността, при което дупката изчезва.
Извод: Там, където има материя, не може да съществуват бели дупки.
Бялата дупка се среща само в абстрактния математически свят, при решение на уравнения, описващи червейната дупка на Schwarzschild (или моста на Айнщайн-Розен) във вакуум.
Идеята ни е, че това представлява черна дупка, свързана с бяла дупка чрез тунел през пространство-времето.
Това решение на уравненията обаче няма смисъл в реалната Вселена, защото черната дупка никога не е във вакуум: тя се образува при колапс на звезда, т.е. при присъствие на материя. Когато включим материята в уравненията, белите дупки изчезват от уравненията.
Дали съществуват самостоятелни бели дупки?
Това не е много вероятно, понеже се нарушава втория закон на термодинамиката.
И все пак Айнщайн е бил убеден в своята правота. А дали той не е знаел малко повече, от което е опитал да опише?
Черните дупки са смятани и за първоизточник на Вселената. Именно една от теориите е, че Големия Взрив се е получил в центъра на черна дупка.
