Да пишеш поезия е като да ходиш бос по заледен бряг – и красиво, и рисковано, и болезнено понякога. Но има хора, които го правят така, че да забравиш колко е студено. Аксиния Михайлова е именно такава фигура – не просто поетеса, а глас със собствена честота, чиито думи кънтят по начин, който не оставя сърцето на спокойствие. А когато не пише свои стихове, превежда чужди – и то не от кой да е език, а от езика на Рембо и Верлен, френския. С две думи: тя не просто работи с думи, живее сред тях.
Корени, които дават плод
Родена е през 1963 г. в Тервел, но истинската ѝ родина са езикът и книгите. Още като дете се увлича по литературата, а ученическите ѝ години минават в четене, писане и вероятно в онова особено чувство на неудовлетвореност, което имат всички, които рано усещат, че светът може да се описва по-добре, отколкото го виждаме. Завършва българска филология в Софийския университет, а после – и френска филология, което по онова време не е просто диплома, а билет към друг свят.
Не след дълго започва да публикува свои стихотворения в литературни издания, а първата ѝ стихосбирка излиза в началото на 90-те години. Оттогава Аксиния Михайлова се превръща в тиха, но неизменна фигура в българската поезия.
Поезия без украшения, но с дълбочина
Аксиния Михайлова не пише за ефект. Нейната поезия не търси овации, а вътрешно раздвижване. Темите ѝ често са лични, екзистенциални, понякога болезнени, но винаги с мярка. Тя знае, че една дума може да бъде по-силна от параграф, че една тишина между две строфи казва повече от пет прилагателни.
Стиховете ѝ са интимни без да са сантиментални, философски без да бъдат маниерни, и най-вече – честни. Читателят не усеща театралност, а споделяне. И това е може би най-голямата ѝ сила – че не се стреми да бъде велика, а искрена. И точно затова звучи толкова силно.
Преводач не просто на думи, а на духове
Аксиния Михайлова е не само поетеса, но и един от най-добрите преводачи от френски език в България. А това не е малко. Защото да преведеш поезия от френски не е просто да смениш думите – това е като да пренесеш душа през езикова граница, без да я разлееш.
Тя е превеждала Ив Бонфоа, Пол Верлен, Франсис Понж, Жак Редар, и редица съвременни автори. Превежда с внимание, с усет към ритъм, с почит към автора, но и със собствена поетична чувствителност. Рядко явление – преводач, който разбира както структурата, така и музиката на поезията.
Нейният превод на „Момичето“ от Лоран Годе ѝ носи Голямата награда за превод на Съюза на преводачите в България, а същевременно продължава да бъде сред най-четените съвременни поети у нас.
Международно признание, без фанфари
През 2014 година Аксиния Михайлова получава Голямата европейска награда за поезия „Аполинер“ (Prix Apollinaire) – една от най-престижните литературни награди във Франция. Това е изключително постижение – първа българка, отличена с това признание. И докато други биха обиколили студиа и телевизии, тя приема наградата тихо, с усмивка, и се връща към писането.
Френската литературна критика я определя като „поетеса със здрава връзка със земята и думите“, а стихосбирката ѝ „Целувката на времето“ е приета изключително добре както от читателите, така и от критиците.
Как я възприемат хората
В България Аксиния Михайлова е не просто уважаван автор, но и мост между култури. Хората, които я познават, говорят за топлина, интелигентност и скромност. Не е от тези, които говорят силно, но думите ѝ се помнят. В литературните среди я уважават както за поезията, така и за преводите ѝ. А в културния свят тя е един от онези хора, които правят важни неща без да се бият в гърдите.
Също така е един от малкото съвременни автори, които успяват да съчетаят творческата автономност с обществената активност – организира литературни събития, участва в журита, води творчески работилници.
Как живее и какво обича
Аксиния Михайлова обича тишината, книгите, езиците и природата. Това не са просто предпочитания, а начини на съществуване. Когато не превежда или не пише, тя често се оттегля в усамотение – не като бягство, а като връщане към себе си.
Обича да открива нови поетични гласове, да споделя знание, да чете. Не просто книги, а хората в тях. И когато говори за поезия, очите ѝ светват – защото за нея това не е просто жанр, а начин на възприемане на реалността.
