Когато чуем името Бойко Ламбовски, в главата не се появява просто образ на човек с химикалка и тефтер. По-скоро се появява онзи добре познат глас от културните страници, от сутрешните радиоблокове, от поетичните антологии – глас, който не се страхува да бъде остър, ироничен, философски или неочаквано нежен. Защото Ламбовски е от онези фигури, които не просто участват в литературния и културния живот – те го живеят, коментират и оформят. Поет, публицист, преводач, преподавател, дори известен в един момент като „гласът на културния коментар“ – той е много повече от един ред в литературна енциклопедия.
Началото – от Ловеч до Париж и обратно
Бойко Ламбовски е роден през 1960 г. в София, макар корените му да са от Ловеч. Израства в семейство с интелектуална атмосфера и рано се запалва по думите – както по тяхната сила, така и по тяхната ирония. Учи в Националната гимназия за древни езици и култури (любимата Класическа), където изучава латински, старогръцки и развива вкус към онзи особен вид мислене, който се формира между Хезиод и Бекет.
След това следва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, а по-късно заминава за Франция, където специализира в Сорбоната в Париж. Тези години в чужбина не го отчуждават от България – напротив, правят го още по-чувствителен към темите за идентичността, езика и културата.
Поезия, която събужда, не приспива
Първата му поетична книга се появява през 1993 г. – време на политическа турбуленция, културен хаос и поетичен глад. Сборникът „Всички лица спят“ не остава незабелязан – носи му Годишната награда на Съюза на българските писатели, а читателите откриват в него поезия, която не се оплаква, а наблюдава, усмихва се и пита. Оттогава насам публикува още редица книги със стихове, сред които се открояват „Снаряжение за бягство“, „Стерео тишина“, „Машини за любов“, „Неприятелят“ и „Силата на думите“.
Стилът на Ламбовски е труден за етикетиране – има в него и метафизика, и хумор, и философия, и политическа сатира. И точно това го прави интересен. Неговата поезия не поднася готови емоции, а предлага пространство за размисъл, за смях и понякога – за притеснение. Като добър диалог.
Публицист, който не си мълчи
Освен поет, Ламбовски е и един от най-разпознаваемите публицисти в българските медии. Пише вестникарски и списателни колонки, радиокоментари, статии, интервюта – винаги с остро чувство за езикова икономия и съдържателна наситеност. Дълго време е редовен коментатор в БНР, водещ на предавания за култура, а неговите текстове в „Сега“, „Култура“, „Литературен вестник“ и други издания винаги носят подписа на човек, който умее да гледа в перспектива.
Неговият публицистичен стил е ироничен, но не циничен, критичен, но не унищожителен. Способен е да каже много с малко думи, да обобщи политическа глупост в едно изречение и да постави неудобен въпрос с усмивка. В културния пейзаж, пълен със самоповтарящи се мнения, Ламбовски е като здравословен контрапункт.
Майстор и на чужди думи – преводите
Бойко Ламбовски е и талантлив преводач, особено от френски. Превеждал е Артур Рембо, Жак Превер, Бодлер, както и поети от по-новото френско поколение. Преводите му се отличават с музикалност и лексикално майсторство – той не просто „прехвърля“ текстове от един език на друг, а ги настанява в българския контекст, запазвайки духа и енергията им.
Това не е случайно – познаването на френската литература в дълбочина, както и опитът му като поет, му дават необходимите инструменти да улови не само римите, а и ритъма на мисълта.
Как го възприемат хората
В културните среди Ламбовски е уважаван, но не фанатично следван – той е от тези автори, които не събират фенове, а читатели. Хора, които търсят смисъл и стил, а не лозунги. В личен план го описват като ироничен, ерудиран, малко недостъпен, но винаги интересен събеседник.
В публичното пространство често го канят за коментари и участия – не само защото може да говори красиво, а защото не се страхува да мисли различно. В годините след промените, когато много интелектуалци или се скриха, или се превърнаха в политически знамена, Ламбовски запази своята идентичност като наблюдател, не като пропагандатор.
Личен свят и вътрешна дисциплина
Бойко Ламбовски не е медийна звезда – той е човек на словото. Обича уединението, философията, класическата музика, реда на езика. Не обича шумните литературни прояви, но уважава добрия разговор. Има дисциплина в мисълта си, дори когато текстовете му звучат като провокация. Това е може би най-ценната му черта – дълбочина зад лекотата на изказа.
снимка: wikipedia
