Има писатели, които се стремят да опишат света такъв, какъвто искат да бъде. Има и такива, които го рисуват такъв, какъвто го виждат – с всички несъвършенства, иронии и мълчаливи драми. Христо Карастоянов определено принадлежи към втората група. С чувство за хумор, на ръба между сардоничното и болното от реалност, неговата проза не се чете с чаша вино и лека музика – тя се поглъща с очи, които не мигат, и в състояние на почти екзистенциална тревожност.
Той е писател, който не се страхува да „цапа“ езика, да го прави жив и леко мръсен, както е самият живот. И в това, без да се натрапва, се крие едно от най-силните пера на съвременната българска литература.
Началото – извън мейнстрийма
Христо Карастоянов е роден през 1950 г. в Тополовград – едно от онези места, които мнозина в столицата не биха и посочили на карта, но които изглежда тайно произвеждат таланти с поглед отвъд хоризонта. Завършва българска филология в Софийския университет, но вместо да остане в столицата и да се впише в тогавашната културна въртележка, Карастоянов остава в провинцията – в Ямбол, където живее и твори и до днес.
Този избор е симптоматичен – още от самото начало той не следва каноните. Не се опитва да се хареса, не натиска лакти в писателските кръгове. Пише така, както мисли – ръбато, истинно и понякога неудобно.
Слово с ръб – стилът, който боде
Карастоянов пише проза, в която границите между фикция и реалност се размиват, а героите му често приличат повече на хора, които можем да срещнем в автобуса, отколкото на епични архетипи. В текстовете му няма изкуствени украшения. Вместо това има диалози, които звучат толкова естествено, че човек почти усеща дъха на героите.
Той използва езика като инструмент за разсъбличане на лицемерието – било то политическо, културно или лично. И затова често попада в списъка на писателите, които не всеки иска да чете, но всеки трябва да чете. В романите му има ирония, има и скептицизъм, но най-вече – болезнена любов към истината.
Какво е правил и с какво е известен
Карастоянов има зад гърба си над 20 книги – романи, повести, сборници с разкази и публицистика. Един от най-известните му романи е „Една и съща нощ“, който получава награда „Хеликон“ за нова българска художествена проза и е номиниран за наградата на Европейската литература. Книгата разказва за Гео Милев и полковник Георги Тръпчев – две реални фигури от историята, преплетени в един художествен разказ, който задъхва и замисля.
Романът „Те ни гледат“ е друг пример за това как Карастоянов успява да вкара съвременния човек в свят на параноя и медийна манипулация, без да звучи претенциозно. Напротив – той пише с ирония, която разсмива и плаши едновременно.
Неговата продуктивност е впечатляваща – нова книга почти всяка година. Но не става дума за „производство“, а за трудов ритъм, при който всяка дума е премислена, всяка фраза – с тегло.
Как го възприемат читатели и колеги
Христо Карастоянов не е „масов писател“ – в смисъла на това, че не пише, за да се продава. Но въпреки това, (или може би именно затова), той има вярна публика – хора, които не търсят „хепи енд“, а искат текст, който да ги разклати, да ги извади от зоната на комфорта.
Литературните критици често го определят като „неудобен“, „антисистемен“, „брутално реалистичен“, а някои просто казват: „Това е Карастоянов – друг такъв няма.“ И са прави. Той не търси признание, но когато го получи – го приема с половин усмивка и иронично повдигната вежда.
Как живее и какво обича
Карастоянов живее в Ямбол – далеч от шумните литературни събития на столицата. Този съзнателен избор му дава вътрешна свобода, а и дистанция, необходима за истинско писане. Не е човек, който дава чести интервюта, но когато го направи, от думите му се усеща страст към литературата, вяра в писането като морален акт.
Обича тишината, книгите, котките (да, има котки) и разговорите, които не завършват с „благодаря за вниманието“. Често се казва, че Карастоянов обича да провокира. Но истината е, че той просто казва това, което другите премълчават.
Писател в епоха на забравяне
В епоха, в която литературата се бори за внимание с TikTok и Instagram, Карастоянов продължава да пише. Не за „пазара“, не за награди, а защото има какво да каже. Той е от онези автори, които напомнят, че езикът не е декор, а оръжие. И че думите – когато са честни – могат да бъдат по-силни от всяка пропаганда.
Книгите му не са утешителни. Не са и лесни. Но са нужни. В тях има гняв, истина, болка, смях и нещо много рядко – почтеност. А това, както знаем, е валута, която днес е дефицитна.
Снимка: Vassia Atanassova – Spiritia, CC BY-SA 3.0, Link
