Да разкажеш за Йордан Йовков, без да използваш метафора, е като да напишеш разказ за лято без слънце. Не че не може, просто няма да е същото. А Йовков е от онези творци, които така плътно са се вплели в тъканта на българската литература, че дори без да си го чел, усещаш неговото присъствие. В думите на баба, в мълчанието на дядо, в миризмата на лавандуловите поля и в онази особена тъга, която идва от дълбоко.
От Жеравна до фронта – животът като роман
Роден на 9 ноември 1880 година в китното село Жеравна, Йордан Йовков израства сред старопланинска природа и разказваческа традиция. Семейството му не било от богатите, но от онези, които умеят да разказват приказки край огъня – с наслада и уважение към думите. Завършва гимназия в София и продължава с право в университета, но това, както често се случва с хората на думите, не го задържа дълго.
Скоро се озовава в армията – не по литературна причина, а защото идват Балканските войни, а после и Първата световна. Йовков е мобилизиран като военен кореспондент, а преживяното на фронта оставя дълбок отпечатък в творчеството му. Но не като патос или драма, а като тишина между две изречения, като сянка, която не казва всичко, но кара читателя да почувства.
Психологическият разказ – тънка работа
Йовков е майстор на онзи разказ, който не крещи, не поучава, не се напъва да бъде велик. Той просто влиза в стаята, сяда тихо в ъгъла и започва да разказва. И преди да се усетиш, си вътре – в света на овчаря, на селската девойка, на войника със спомен в очите.
Психологията при него не е учебник по психоанализа, а живо преживяване. Героят не обяснява защо се чувства така, просто го чувства. И читателят го усеща. Без да има нужда от превод.
В разказите му човешката душа е в центъра – разкривана бавно, с уважение и без излишна драматургия. Обикновените хора стават необикновени чрез малките си жестове, чрез вътрешните си битки, чрез това, че не крещят, а премълчават.
Любов, но не като по холивудски
Йовковата любов не е страстна и шумна, не е любов на целувки под дъжда и драматични сбогувания. Това е любов, която се крие в поглед, в подаден хляб, в мълчание. Неговите герои обичат така, както се обича в селото – силно, мълчаливо и завинаги.
Най-емблематичен пример е разказът „По жицата“ – кратък, но толкова дълбок, че можеш да се изгубиш в него. Гърбавото момче, надеждата за изцеление, пътуването към „лечителката“… Това не е просто история, това е символ, драма, алегория и още нещо, което не се обяснява, а се усеща.
Как го възприема обществото
Йовков е от онези автори, които не са просто харесвани – те са обичани. Народът го припознава, защото в думите му открива себе си. За разлика от някои други писатели, чието признание идва след смъртта им, Йовков получава уважение още приживе. И все пак, остава скромен, тих, дори самотен.
Критиците го наричат „поет на душевността“, „чистият глас на българската проза“. Но това, което прави най-голямо впечатление, е, че дори днес, когато технологиите ни правят все по-малко съзерцателни, неговите разкази още действат. Като магия.
Йовков – човекът зад перото
Какъв е бил той, когато не е пишел? Спокоен, мълчалив, малко резервиран. Обичал е тишината, природата и простите неща. Не е бил светска личност, не се е появявал по балове или с шумни речи. По-скоро би седнал сам в ъгъла и би гледал как сянката на дървото играе по стената.
Йовков е обичал народната музика, спомените от детството си в Жеравна, езика на обикновените хора. Умел наблюдател – не толкова на действията, колкото на душите. И точно там се крие тайната му.
И днес, Йовков ни говори
Може би най-ценното при Йовков е това, че не е нужно да си литературен критик, за да го разбереш. Не ти трябва анализ, а сърце. Неговите истории живеят – в говора на баба, в топлотата на баницата, в аромата на лавандула и в начина, по който дядо мълчи, докато гледа хоризонта.
Този майстор на психологическия разказ е като добър приятел – не ти говори много, но когато го прави, те кара да се замислиш. И да почувстваш.
