Да срещнеш Мито Орозов на страниците на историята е като да откриеш, че дядо ти е бил Стив Джобс, но с шапка, мустаци и каруца. Това е човек, който не само че е живял с идеи пред времето си, но и ги е реализирал с ръце, грес и… инженерна интуиция. Макар днес името му да не се споменава толкова често в учебниците, Враца, а и България, дължат на него повече, отколкото предполагат. Защото Мито Орозов не просто е правил каруци – той е сглобявал бъдещето.
Кой е Мито Орозов – човек от желязо и хъс
Роден през 1859 година във Враца – тогава още част от Османската империя – Мито Орозов израства в занаятчийско семейство. Баща му бил коларо-ковач, а малкият Мито още от дете посяга към чука и наковалнята не със страх, а с любопитство. Той не просто иска да прави каруци. Иска да ги направи по-добри, по-бързи, по-здрави – като че ли предусеща, че съвсем скоро светът няма да се движи само с коне.
Младият Орозов не спира да търси знания. Пътува до Виена и Прага, учи техники и модерни методи в производството на превозни средства. И когато се връща във Враца, не носи само куфар с инструменти – носи идеи, които звучат почти като научна фантастика за времето.
Фабриката, която раздвижи цял град
През 1883 г. основава своя собствена работилница, която бързо се превръща в истинска индустриална гордост. Докато други още коват колела на ръка, Мито Орозов внедрява машинно производство. Произвежда каруци, файтони, двуколки и – внимание – първите прототипи на автомобилни превозни средства в България!
Тук е моментът да кажем, че думата „автомобил“ тогава е звучала приблизително толкова странно, колкото днес „квантов сноуборд“. Но Мито Орозов не се шегува – той вижда бъдещето на транспорта и започва да прави не просто каруци, а конструкции с механизми, които могат да бъдат задвижвани. Нещо между файтон и автомобил – прототип на бъдещето.
Да надбягаш времето – в епоха на жепейски вагони и каруци
Не е пресилено да кажем, че Орозов е българският Хенри Форд, само че със значително по-малко ресурс и доста повече креативност. В края на XIX и началото на XX век неговите превозни средства са синоним на качество, стил и иновация. Имали са ръчни спирачки, подобрено окачване, здрави, но леки шасита – все неща, които дори западноевропейски производители започват да прилагат по-късно.
Фирмата на Орозов доставя продукцията си не само във Враца, но и в цяла България. Някои негови изделия стигат и до Румъния, Сърбия, Гърция. Реномето му се носи от уста на уста. Да караш „файтон от Орозов“ е било въпрос на престиж. А да работиш в неговата фабрика – наука в движение.
Мито Орозов като визионер и човек
Орозов не е бил просто индустриалец – бил е и общественик. Активно участва в живота на Враца, спонсорира училища, подпомага талантливи млади хора, организира благотворителни инициативи. Смятал е, че просперитетът не е само в новата технология, а и в развитието на човека.
Той самият е живял скромно, макар да е можел да си позволи разкош. Не обичал суетата, избягвал политическите игри, но е държал на високите стандарти – в работата, в морала, в това как се отнасяш към хората. Работниците му го уважавали, а съгражданите му – ценяли.
Как историята почти го забрави
След смъртта му през 1927 г. името на Мито Орозов постепенно потъва в праха на историята. Социалистическият период не обича много буржоазните индустриалци, а архивите му остават забравени. Все пак някои ентусиасти във Враца не позволяват името му да изчезне напълно – днес има улица, наречена на него, а в Регионалния исторически музей може да се види оригинална каруца от неговата фабрика.
Но като че ли едва в последните години, благодарение на историци, любители и краеведи, Мито Орозов отново започва да излиза на светло. И е крайно време – защото без него индустриалната история на България щеше да бъде значително по-бедна.
Автомобили, но с човешко лице
В ерата на електромобили, автопилоти и космически совалки, историята на Мито Орозов е като спомен за нещо истинско, ръчно направено, с мирис на дърво, масло и вяра. Неговата дейност не е просто част от индустрията – тя е част от културното ДНК на страната. Един човек, който е сглобявал каруци, но е движил мечти.
Нека си го представим днес – сигурно щеше да управлява технологичен стартъп, да тества прототип на електрически камион или да прави 3D принтирани рамки за колела. Но пак щеше да носи шапка. И усмивка, която казва: „Винаги може още.“
