Някъде между историята и мълчанието, между легендите и прашните хроники, се крие името на един почти забравен владетел – Пресиян II. Последният цар на Първото българско царство. Не като финален акорд в симфония, а по-скоро като тиха последна нота, останала незабелязана. Неговата история не е изпълнена с епични победи, но е поучителна, човешка и пълна с онзи драматизъм, който често пропускаме, когато мислим за царе и владетели.
Когато един син наследи империя на ръба
Пресиян II е син на цар Иван Владислав, последният енергичен опит на България да задържи територията си срещу бавно, но неумолимо настъпващата Византия. Когато баща му загива при обсадата на Драч през 1018 година, Пресиян е изправен пред една доста неблагодарна задача: да запази останките от българската държавност във време, в което всичко вече се разпада.
Наследството, което получава, не е златна корона и празничен пир, а една държава на колене, с изтощено население, с васали, които гледат повече към Константинопол, отколкото към Охрид, и с армия, чиято слава е по-голяма от реалната ѝ сила.
Последният опит за съпротива
След смъртта на Иван Владислав, българската аристокрация е в паника. Пресиян се опитва да обедини и окуражи останалите боляри и военачалници, но реалността е сурова: византийската машина не прощава. Мнозина от българската върхушка бързо решават, че по-добре да запазят имотите си и живота си, отколкото да залагат на обречена съпротива.
Пресиян за кратко управлява като цар, но властта му е повече символична, отколкото реална. Спасяването на България от поглъщането ѝ от Византия изглежда като химера. Само Охрид продължава да се държи за традицията – духовна столица, стожер на идентичността, но и тя е под натиск.
Залезът на царството и съдбата на един човек
Когато Византия окончателно завладява българските земи през 1018 година, Пресиян II и семейството му попадат в плен. Но тук идва интересната част. Вместо да бъде убит или изтрит от историята, както често се е случвало в такива времена, той е приет в Константинопол като… аристократ.
Император Василий II Българоубиец – да, прозвището му не звучи особено приветливо за българските уши – проявява завидно хладнокръвие. Пресиян е не само пощаден, а дори получава висок военен ранг – патриций и стратег. Някои източници твърдят, че той е получил област в Мала Азия за управление. Представете си – бившият цар на България, сега византийски управник. История, достойна за роман.
Живот след царуването – между политика и интриги
Животът на Пресиян II във Византия не е напълно известен в детайли, но се знае, че не остава просто почетен гост. В един момент – около 1030-те години – е въвлечен в заговор срещу императора Михаил IV. За съжаление на Пресиян, а може би и за радост на бъдещите хронисти, това не е успешна история за „възвръщането на трона“.
Заговорът е разкрит, а бившият цар е арестуван, ослепен и изпратен в манастир. Така, с тишина и мрак, завършва съдбата на последния цар на едно царство, което някога е простирало властта си от Дунав до Егея.
Как са го възприемали съвременниците
Историята не е особено щедра към Пресиян II. Хронистите на времето рядко му отделят много внимание – не е бил герой на голяма битка, не е вдигал народа в последна решителна съпротива, не е загинал с меч в ръка. И може би затова често остава в сянката на по-гръмките си предшественици като Симеон Велики или Самуил.
Но Пресиян II не бива да бъде пренебрегван. Той е човекът, който носи последния отблясък на една хилядолетна държавност. Времето, в което управлява, е време на упадък, страх и предателства. А той, макар и безславно, успява да остане фигура на прехода – от царство към провинция, от български престол към византийски манастир.
Пресиян II – между трагедия и тишина
Някои ще го нарекат слаб. Други – трагичен. Но може би най-справедливото определение е „човешки“. Не е герой от легенда, а човек, изправен пред невъзможен избор. Цар, който не е имал армия. Владетел, който не е управлявал. Но също така – личност, която историята не е успяла напълно да заличи.
Днес името му рядко се споменава, но в онези далечни времена, Пресиян II е бил последният символ на свободна България преди тъмни векове на византийско владичество. И това, само по себе си, е достатъчно да го запомним.
