Ако има човек, който е поставил нотата „българско“ в света на операта, това без съмнение е Георги Атанасов. Мъж с мустак, пиано и амбиция, по-голяма от сцената на всяка провинциална оперета. Човек, който не просто е композирал музика, а е събрал гласа на една нация в партитура, и го е изпратил да звучи на сцена, където дотогава се чували само чужди езици, чужди теми и чужди ритми. С Георги Атанасов започва историята на българската опера, а името му – въпреки че понякога остава встрани от прожекторите – е написано със сол ключ в културната биография на страната.
Ранните години – начало с темпо алегро
Роден през 1882 година в Пловдив, Атанасов още от малък показва завидна музикална дарба. Докато другите деца подритват камъни, той подръпва струни и слуша всякакви звуци – от хлопките на стадото до свирнята на военните оркестри. Родителите му забелязват, че не е просто музикален, а страстен слушател и изследовател – човек, който не просто чува, а анализира.
След основното образование е изпратен в Италия – тогава, както и сега, люлка на оперното изкуство. Учи в Консерваторията в Пезаро, където негов учител е не кой да е, а самият Пиетро Маскани – авторът на прочутата опера „Селска чест“. Под ръководството на такъв ментор Атанасов се учи не само как се пише музика, а как се разказва история чрез звук.
Връщането в България – време за премиера
След завръщането си в България в началото на XX век, Георги Атанасов не пристига с фанфари, а с куфар, пълен с партитури и идеи. Работи като военен капелмайстор, композитор, преподавател. Пренася духа на италианската опера в една културна среда, в която все още властват народните мелодии и военните маршове. Това не го спира – напротив. За него българският сюжет е точно толкова достоен за опера, колкото всеки Дон Жуан или Отело.
И така, през 1911 година, българската музикална сцена получава нещо съвсем ново – първата българска опера „Борислав“, написана от Атанасов по пиесата на Иван Вазов. Този дебют е повече от културно събитие – това е знак, че българската музика вече има глас, и той не пее само фолклор или химни.
Операта като национален проект
Атанасов не спира дотук. В следващите години композира още няколко опери, всяка от които черпи вдъхновение от българската история, легенди и народопсихология. Сред тях се открояват „Гергана“, „Тахир Беговица“, „Запустялата воденица“, „Косара“ и „Албена“. В тях звучи драмата на обикновения човек, сблъсъците между дълг и любов, между чест и съдба – все теми, които докосват публиката и до днес.
Музиката му е мелодична, страстна, лесна за възприемане, с ясна драматургична структура. Атанасов умело съчетава елементи от италианския веризъм с българска фолклорна чувствителност, създавайки един стил, който говори както на масовата публика, така и на музикалните ценители.
Как са го възприемали хората
Оперната публика в България е млада в онези години – няма традиции, няма „елитно слушане“. И въпреки това, произведенията на Атанасов намират топъл прием. Те са разбираеми, емоционални, близки до народния усет. И не на последно място – написани на български език, с родни сюжети и теми.
Колегите му го уважават, макар някои да го упрекват, че стилът му е „прекалено италиански“. Но Атанасов не се стреми да бъде авангарден. За него целта на музиката е да говори на хората, не да ги обърква. Затова и неговите опери се играят дълги години след смъртта му – защото в тях има живо чувство, разказ и мелодия, които издържат на времето.
Живот извън сцената
Георги Атанасов живее скромно и отговорно, отдаден на музиката и преподаването. Работи като диригент и педагог, обучава млади музиканти, участва активно в музикалния живот на страната. Не е от онези творци, които търсят славата – повече го вълнува дали оркестърът е подготвен, дали хорът пее с чувство, дали постановката звучи така, както е замислена.
Обича театъра, българския фолклор и, разбира се, операта. А когато не работи, често може да бъде видян да разговаря със свои колеги – за музика, но и за политика, общество, бъдеще. Защото за него изкуството не е изолирано от живота, а негово продължение в звуци.
Краят на една партитура, началото на традиция
Георги Атанасов умира през 1931 година, на 49 години – твърде млад, оставяйки след себе си огромно творчество и основите на българската опера. Това, което започва с „Борислав“, продължава с поколения композитори след него – но Атанасов остава първият, този, който отваря вратата, без да знае дали ще мине някой след него.
Днес, когато от сцената звучат имената на Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Марин Големинов и други, не трябва да забравяме, че всичко е започнало с един млад човек от Пловдив, който е повярвал, че българската история заслужава своята опера.
Снимка: wikipedia
