Когато си представяме българската армия в битка, често мислим за епични сцени на Шипка или драматични сражения в Балканските войни около Одрин и Лозенград. Но има една по-малко разказвана история – историята за един град, който посреща бурята на съдбата на самата северна граница на България. Това е Силистра, а годината е 1913. Малко преди Европа да се хвърли в Първата световна война, на брега на Дунав се разиграва драма, достойна за кино, но останала почти невидима в съвременната историческа памет.
Историческият фон – между две войни и една граница
1913 г. е особена година. Първата Балканска война е приключила – България е показала зъби и дух, но идва Втората Балканска война, в която вчерашните съюзници – Сърбия, Гърция и Румъния – се обръщат срещу нея. Румъния, макар и безкръвно участвала в предходната война, сега вижда възможност да се сдобие с териториални придобивки, и то не къде да е, а в Добруджа.
България, изтощена и ангажирана на югозапад, не е готова за нов фронт на север. И така, Силистра се оказва почти сама – крепостна стена между държавата и амбицията на съседите.
Силистра – не просто град, а стратегическа крепост
Разположена на високия десен бряг на Дунав, Силистра не е обикновен граничен град. Още от римско време е позната като Дуросторум, крепост от значение за охраната на имперските граници. През XIX век, при османците, тя е преобразена в модерно укрепление по западноевропейски образец, с бастиони, редути и ровове.
До 1913 г. българската армия поддържа укрепленията и гарнизона – но при започването на Втората Балканска война, силите са ограничени. Въпреки това, защитниците на Силистра не се предават, дори когато са подложени на натиск, който далеч надвишава числеността им.
Започва обсадата – юни 1913
Румънската армия, добре снабдена и числено превъзхождаща българските сили, преминава Дунав и настъпва към Силистра. Командването на българския гарнизон, водено от полковник Атанас Недев, отказва да се оттегли. Въпреки изключително неблагоприятното положение – недостатъчно боеприпаси, оскъдна храна, и ограничени комуникации – защитниците избират да останат и да защитават града.
Силистра става сцена на епична отбрана, в която не числата, а волята диктува правилата.
Битката на духа срещу числата
Гарнизонът на Силистра наброява едва около 4 000 души, включително местни доброволци и запасняци. Срещу тях се изправя румънска армия от близо 20 000, подкрепена от артилерия и инженерни части.
Окопите се превръщат в кървави арени, а всяка нощ се очаква вражески щурм. Градът е подложен на непрекъснат артилерийски обстрел, а температурите и условията превръщат дните в изпитание за волята.
Въпреки това, нито един войник не напуска поста си. Хрониките разказват за пощенски картички от фронта, изпращани от защитниците до семействата им – с думи на смелост, сякаш войната не е на метри от тях. Тази самоотверженост и патриотизъм се превръщат в символ на несломимостта на българския дух.
Румънският ултиматум и принуденото предаване
След дни на обсада и разрушения, командването в София – притиснато от международен натиск и невъзможност за изпращане на подкрепления – нарежда прекратяване на съпротивата. Под дипломатически натиск, българското правителство е принудено да приеме Букурещкия мирен договор, с който Южна Добруджа – включително Силистра – преминава под румънска власт.
Полковник Недев, въпреки протестите си, изпълнява заповедта и се оттегля с армията. Градът пада – но не със срам, а с достойнство.
Следвоенна съдба и памет
След 1913 г. Силистра остава под румънска власт до 1940 г., когато с Крайовската спогодба е върната на България. За отбраната ѝ не се говори много – вероятно защото не завършва с победа. Но за местните хора, и за оцелелите защитници, това не е била загуба. Това е било доказателство, че дори предадени от дипломацията, войниците могат да запазят честта си.
Днес в града има военно гробище и няколко паметни плочи, които напомнят за събитията. Но истинската памет живее в разказите на наследниците, в прашните снимки и в оцелелите спомени.
Защо трябва да помним Силистра?
Историята на отбраната на Силистра не е просто епизод от една война. Тя е урок по чест, по устойчивост и по национално достойнство. В нея няма големи генерали, няма изкуствен героизъм. Има хора – българи, които са останали на мястото си, когато е било най-трудно. Без фанфари. Без камера. Само с вяра.
И когато днес минеш край Силистра – когато видиш стените на старите казарми или погледнеш към Дунав – знай, че този град не просто е устоял. Той е издържал изпитание, каквото малко други са преживели, и го е направил със стиска на зъби, с дуло в ръка и с чест в сърцето.
Снимка: Камен Ханджиев, CC BY-SA 4.0 https://creativecommons.org/licenses/by-sa/4.0, via Wikimedia Commons
